10/5/15

Балкани, дигайте се в небесата …




Ако в някоя книга прочетете за тишината на планината, писателят явно не е мърдал от кабинета си, в големия град. Или е бил с антифони на ушите. Защото, когато Дяволска река реве като полудяла на няма и два метра от теб, всичко, което Е планината трудно може да се опише с прилагателното „тиха”.

В оня момент, в който Мъжó е бесен, защото сме изгубили половин час по грешната просека в гората, Милото спира да мрънка на ум как кецовете му са попили вода и гадният вълнен клин му хапе задника, само за да промълви с меден треперещ гласец: „Абе, мило, а в Рила мечки има ли?”

Следват тридесет минути стегнат, почти панически ход – от страна на Милото де – до Партизанска поляна. Още на десетата минута реката утихва за момент и основен саунтрак остават чупещите се клонки и други подозрителни шумове, в една гора, която уж е изградена само от високи дървета, и все пак не виждаш в нея на повече от две крачки. На Милото услужливо му идва споменът за Supernatural и епизодът, в който двамата братя преследваха Уендиго… Следващите мигове Милото не ги помни много ясно, защото са оцветени в нежните нюанси на паниката, осъзнаването, което те съпътства по време на роман на Сивън Кинг – не е рационално, да те е страх, и все пак проклетата емоция се е вкопчила здраво в мозъка ти и не те пуска дори за миг… Това е, мисля, че Мъжó никога повече няма да си поведе домашния писател на преход.

Обратно на Партизанска, където се установява, че пътеката изобщо не е била чак толкова грешна, можело е й по нея да се стигне до Тиха Рила. Това не подобрява нещата, ама хич.

За да се навакса малко с времето, решаваме да се качим с колата до Тиха Рила, от където имаме час и половина (3 километра) до Смрадливото езеро. Колко му е…

Следващият един час е доказателство, че малките коли, замислени само за градско каране са по-яки от всяка една джипка. На Милото му посиняват ръцете от стискане на дръжката на вратата, убедено, че тая кола след това ще я оправи само реглаж и психоаналитик. Един час на паднали камъни, тесен път, на места превърнат във водопад от топящия се сняг, храсти, дерящи ламарината и остър макадам, който кара Мъжó да подскача при всеки скок на колата.

Единственото, което успява да спре устрема на червения Воин е лавина, препречила пътя някъде около третия километър на пътя. Височината на снега е колкото на две коли…

Следва обратен път надолу, психоаналитика, реглажа и водопадите настрана. Заедно с една навременно споделена историйка за някакъв гигантски камък, който паднал върху една кола в Кресненското дефиле „ей оня ден”…

За да не са съвсем капó, Мъжó и Милото решават да направят преходче от устието на Илиина река до Владичина поляна – някакви си 5 километра, изпълнени с кравички и теленца, една телешка засада, в която не знам кой е по-уплашен, хората, или стадото, пороен дъжд, заради който спираме, за да мога да си понаместя багажа. В този момент телефонът ми решава да демонстрира, че смартфоните изобщо не са умни и не могат да избегнат близки срещи от третия вид с циментовия под на беседката. Никакво чувство за самосъхранение, казвам ви!

Последните 500 метра Милото ги минава на бегом, ревейки като магаре за заминалия телефон, докато над нея трещят гръмотевици. Такива, страшни. Каквито само в планината има…

… и само между другото, така не съм почивала отдавна. Непременно ще повторим, но следващия път телефонът остава в къщи…