20/12/12

Коледата на малката Аби




         Сбърчила носле и прехапала език, малката Аби дращеше усърдно на големия бял лист пред нея. Стискаше с такава сила червения пастел, че пръстчетата й се бяха оцветили. Цяла година чакаше този момент, за да постигне целта си дори беше научила повечето букви от азбуката.
         „СКЪПИ ДДО КОЛЕДА” написа тя, спря се и се замисли. Имаше две желания, но мама й беше казала, че истински добрите деца не са алчни и пращат писма с едно единствено. Малката Аби беше раздвоена за първи път в краткия си живот.
          „ТАЗИ ГОДИНА БЯХ ДОБИРЧКА. МАМА КАЗА ЧЕ ДОБРИТЕ ДЕЦА ТЕ МОЛАТ САМО ЗА ЕДНО НЕЩО НО АЗ ТЕ МОЛА ЗА ДВЕ. МОЛЯ ТЕ ДДО КОЛЕДА НМА КОЙ ДРУГ ДА ПОМОЛЯ. НАПРАВИ ТАКА ЧЕ МАМА И ТАТИ ДА НЕ СЕ КАРАТ ПОВЕЧЕ. ИСКАМ И ОНАЗИ КУКЛА ОТ МАГАЗИНА ДЕТО ГОВОРИ И ПИЕ ОТ БИБЕРОН. ”
          Малката Аби хвърли пореден поглед на листа, почеса с пастела върха на носа си и въздъхна. После, понеже си беше честна по душа, добави:
         „АКО НАМАШ ВРЕМЕ ЗА ДВЕТЕ ЖЕЛАНИА МОЛЯ ТЕ ДОНЕСИ МИ КУКЛЪТА. АБИ”
          Нарисува едно сърчице след името си, запечата писмото в плик и отиде да търси майка си, за да го изпратят като отидат в магазина.

          Няколко дни по-късно, в навечерието на Коледа Аби гледаше часовника. Знаеше, че когато голямата и малката стрелка застанат отгоре, дядо Коледа ще се спусне по комина на голямата камина и ще остави под елхата пакета с подаръка й. Явно нямаше да има време и за двете желания, каза си Аби, след като майка й и баща й не спираха да се карат. Щом тя влезеше в стаята млъкваха, изобщо не си говореха, но момиченцето ги чуваше докато пиеше мляко с какао в кухнята или си играеше със старите кукли в стаята си. Но пък от друга страна преди полунощ той не носеше подаръци, нали така?

         Коледната вечеря мина тягостно, въпреки бабите и дядовците, които бяха на гости. Пред тях мама и татко не се караха, но от малкото думи които размениха на Аби й стана още по-криво.
-          Всяка година й казвам да поръчаме пуйката – каза Татко. – и тя всяка година упорства.
         На Аби пуйката й харесваше. Като махнеш леко изгорялата кожа и я полееш обилно с боровинков сос ставаше много вкусна. Мама беше прекарала целия ден в кухнята около печката, за да приготви всичко това.
-          На мен ми харесва – обади се тя. Никой не й обърна внимание, мълчаха неудобно. Майка й беше отишла в кухнята да донесе още вино, но всъщност Аби знаеше, че искаше просто да скрие сълзите си. Мама често плачеше без причина.
          После баща й отвори бутилката с вино, но разля малко върху бялата покривка.
-          Следващия път дай на мен – каза му Мама. – Само прахосваш хубавото вино...
Аби остави вилицата си. Дано дядо Коледа има време за двете желания, помисли си. Или поне... Защо му поисках глупавата кукла!
         Нищо, до дванадесет имаше време.
         Щом свършиха с десерта и кафето гостите се извиниха и си тръгнаха набързо. Целунаха за довиждане малката Аби, а дядо й – таткото на татко й й прошепна:
-          Сигурен съм че тази Коледа ще имаш много подаръци, бръмбърче!
-          Не искам много подаръци. – прошепна му в отговор тя. – пожелах си мама и тати да не се карат повече.
         Дядо й я погали по главата, после бързо извърна очи. И той ли плачеше?
         Аби не изчака да я изпратят в леглото – целуна родителите си и се качи самичка в стаята си. Изми си зъбите, разреса косата си както правеше мама, когато имаше време. Не отделяше очи от стенния часовник над главата й. Имаше формата на тиква – любимата й приказка беше за Пепеляшка.
         Легна си, угаси лампата и зачака, заслушана в мекото тиктакане над главата й. Долу мама и татко разчистваха масата. Явно беше, че няма да дойдат да я завият тази вечер, така че Аби включи фенерчето си, зави се през глава и започна да чете любимите си приказки. Още бяха бебешки книжки, с картинки и големи букви, но тя ставаше все по-добра и мама й беше обещала книга за големи. С много букви и малко илюстрации. Може би Питър Пан. Филмчето й беше харесало, даже си мечтаеше понякога Питър Пан да я отведе далече в Небивала земя. И мама и татко да си останат в къщи да се карат. Да видят тогава!
          Чу как татко повиши глас и се подаде изпод одеалото. Светна нощната си лампа и погледна към часовника – малката стрелка беше където трябва, но голямата я беше подминала. Дядо Коледа не беше имал време.
          Сълзи напълниха очите на малката Аби, но тя ги изтри ядно. Може би пък не беше имал възможност да мине, нали всички трябваше да спят за да може да слезе той и да остави подаръците, да изпие млякото и да изяде сладките...
          Със свито сърце Аби зачака. Когато най-после чу стъпки по стълбите се сви в леглото и се направи на заспала.
          Мама отвори вратата на стаята и седна на ръба на леглото й. Аби стискаше очите си толкова силно, че започна да вижда жълти петънца.
          Мама погали бузата й, зави я и угаси нощната лампа. След това излезе, оставяйки вратата притворена.
          Чу се как входната врата хлопва, двигателят на татковата кола забръмча и се отдалечи в нощта.
          Аби изчака всички звуци да утихнат, стана, наметна одеалцето си и слезе в хола. Босите й крачета стъпваха безшумно, да не би случайно дядо Коледа да е там и тя да го изплаши.
Около елхата нямаше никой, само един голям пакет обвит с златна хартия и с нейната буквичка отгоре.
          Малката Аби разкъса нетърпеливо хартията – в крайна сметка вече беше Коледа, можеха да се отварят подаръците. Вътре в лъскава кутия лежеше руса кукла. Аби я измъкна от кутията и натисна копчето на гърба й.
„Здравей, аз съм Лили.” произнесе куклата. Аби натисна копчето отново.
„Гладна съм.”
         Този път сълзите потекоха по бузките на малката Аби без тя да направи опит да ги изтрие. Гушнала куклата, вперила поглед в неизгасналия огън в камината тя остана така дълго време.

         На сутринта Мама слезе сънена по халат. В хола на дебелия килим пред камината спеше малката Аби, увита в любимото си одеалце. В камината се виждаха няколко руси полустопени кичура и една пластмасова ръчичка.

Публикувано за първи път в алманах "Нова българска литература - проза 2011"; "Фондация Буквите"

8/12/12

Танц



През затворената врата долиташе глъчка – последни приготовления преди началото на спектакъла. В малката стая цареше пълна тишина. Освен Хуан, вътре беше само личният му асистент — плахо петнадесетгодишно момче, което с благоговение му помагаше да облече стегнатия, богато украсен костюм.
Обличането беше ритуал, помагаше му да се съсредоточи, да се подготви за танца, който предстои. Беше време за молитва, време за равносметка. Всеки танц беше първи и последен за Хуан, всяко представление – прераждане. Когато завесата паднеше, започваше живот от нулата, от самото начало.
Алберто му помогна с късото сако, украсено с пайети и се дръпна назад. Хуан се полюбува на образа в огледалото за момент, търсейки следи от неувереност. Всичко беше наред.
Коленичи – чу тихо шумолене зад гърба си, когато Алберто го последва. Замря така, със сведена глава пред статуята на Девата. Помогни ми, молеше се той, да бъда съвършен. Пази ме от погрешни стъпки, не ми позволявай да наруша съвършенството. Премахни от сърцето ми всякакъв страх, запази ме от колебанието. Бъди до мен и в мен по време на танца, танцувай с мен!
Докосна малкото златно кръстче, което носеше на врата си винаги, скрито под снежнобялата риза. Прекръсти се и вдигна глава. Очите му срещнаха благия спокоен поглед на статуята.
-           Дон Хуан – плахо подметна Алберто – време е.
Хуан му кимна, погали го по бузата и каза:
-           Благодаря ти, момчето ми.
Излязоха от стаята. Навън събралите се хора утихнаха щом го видяха да излиза, после започнаха да ръкопляскат. Хуан вървеше през тълпата, без да погледне в страни – сивите му очи бяха вперени в малката врата, която щеше да го изведе на сцената.
Слънцето го заслепи, възторжените викове на публиката го обгърнаха като буря. Обиколи арената един път, заедно с останалите, всички те, които имаха участие в спектакъла. Застанал насред арената, Хуан зачака търпелив партньора си.
Вратата срещу него се отвори и танцьорът потъна в дълбоките черни очи насреща си. Времето спря, тишина се възцари над арената.
Танцувай с мен, каза матадорът безмълвно. Танцувай с мен и ми прости, за това, че може би ще те убия. Танцувай с мен и нека забравим, че днес един от нас ще умре. Танцувай с мен…