30/9/12

Женско сърце



 Слава тебе Мария, Божия майко
моли се за нас, грешниците
сега и в часа на нашата смърт.
Амин!

Така беше научила молитвата от баба си, която пък я знаеше от майка си, която я бе чула от своята... Безбройни поколения жени от рода й си бяха предавали вярата и надеждата. Голямо е женското сърце, в него има място за цялата любов на света – към мъжа, децата, родителите си, животните, живота, дори Бог се побира там.
На смъртното легло на дъщеря си Хуана повтаряше молитвата безспир. „Ако искаш нещо от Бог, поискай го чрез майка Му и ще го получиш”, казваше баба й.
Трети ден след злополуката Есперанца лежеше в кома и гаснеше бавно пред очите на майка си. Докторите бяха загубили надежда – казваха, че ще е нужно чудо, за да оживее. И Хуана се молеше за чудо.
„Слава тебе Мария, Божия майко
(разбери болката ми, защото ти си я изпитала)
моли се за нас, грешниците
(в грях заченах детето си, но вина то не носи)
сега и в часа на нашата смърт
(вземи мен, нея остави)
Амин!”
Беше загубила мъжа си преди три години. Не можеше и детето си да загуби. Чудо й трябваше да я зачене, чудо, за да я задържи... Когато се бяха оженили, бяха опитвали дълго време, но тя така й не забременя. Усещаше как Хуан все повече се заглеждаше по други жени, започна да закъснява след работа. „Мъж без дете е като глухарче”, казваше също баба й. Продължението винаги я караше да се изчервява.
Щеше да го загуби, а само него обичаше и само за него имаше очи.
Облече се един ден, както се обличаха проститутките, гримира се – Хуан го нямаше, инак жива щеше да я одере – и отиде на кейовете. Избра си младо моряче, приличаше на Хуан, със същата катранена коса и живи очи. Срамежливо беше и неопитно. Преспа с него, а навръщане мина през църквата, изповяда се и дари парите. Вечерта какво й струваше да си легне с мъжа си, само тя си знаеше. Чак като почувства движенията на малкото същество в себе си, успя да си прости. Не че спря да се чувства мръсна. Така й не заобича правенето на любов.
Хуан обожаваше земята, по която стъпваха малките краченца на Есперанца. Ходеше по други жени, но винаги се връщаше при тях двете. И син искаше, но само от гордост, Есперанца беше живота и сърцето му. Дори Хуана беше на второ място. А това не я притесняваше. Една жена няма нужда да бъде обичана, за да е щастлива. Трябва й само да обича.
След десет години брак, Хуан почина при срутване в мините, където беше работил цял живот. И си останаха само двете, а толкова много неща предстояха. Първото влюбване на Есперанца, първия внук на Хуана...
„Слава тебе Мария, Божия майко
(разбери болката ми, защото ти си я изпитала)
моли се за нас, грешниците
(обичам я до смърт, само тя ми остана)
сега и в часа на нашата смърт.
(нея върни, вземи мен)
Амин! ”
Родителите й бяха загинали млади и я бяха оставили на баба й, която от своя страна беше загубила мъжа си заради война за едно поле марихуана по време на поредната война между Картелите*.
Самата мисъл, че може да загуби последното си близко същество на тая земя, й се струваше непоносима. Сълзите й, които не бяха спряли от както се беше случило нещастието, се усилиха.
Два дни не се отдели от леглото на дъщеря си и не спря да се моли. Колкото повече време минаваше, толкова по-отчаяни ставаха молитвите й. На третия момичето стисна ръката й. Докторите пристигнаха, привлечени от виковете й, прегледаха я и казаха – чудото беше станало.
Докато й го казваха, Хуана усети как светът се завърта около нея. Беше помолила за нещо, дошъл бе часът за разплата. Обърна се към леглото, на което обичната й дъщеря току-що се бе върнала от мъртвите. Сърцето й, необятното й, пълно с любов сърце, се пръсна. Лицето на Есперанца беше последното, което видяха очите й, преди да угаснат завинаги. Устните й бяха извити в усмивка. Щастлива, радостна усмивка.








* Непрекъснатите борби между наркокартелите в Мексико

29/9/12

Paella para dos

El restaurante estaba situado cerca de la orilla de la playa, junto al paseo marítimo, donde cada año pasaban miles de turistas con sus chanclas y sus gorras de pana. Por las noches el ruido suave de las olas se mezclaba con el de los chiringuitos y se convertía en la banda sonora de mis
veranos azules.
             Quinto año consecutivo trabajaba allí y como la empleada con más antigüedad tenía el privilegio de elegir las mesas con las que encargarme. Y siempre escogía, entre las otras y la única mesa para dos con la que contaba el restaurante - arrinconada entre la entrada de la terraza
y la cocina.
           En los principios de septiembre solía venir una pareja mayor - ella, con su belleza dorada de los años, con sus fulares de seda y abanicos, hechos a mano, y el, con aire noble y orgulloso, parecía un caballero de la época del Cid Campeador.
           Se sentaban siempre en la mesa pequeña y pedían paella para dos y botella del mejor vino riojano de la bodega. Ella le miraba con cariño y adoración, y la mirada de el brillaba con tanto amor, resultaba imposible creerlo. Me encantaba pensar, que un día podría vivir algo parecido.
            No sabía nada sobre ellos, ni de donde son, ni donde residían, me gustaba observarlos y cuando se les terminaban las vacaciones, me consolaba con lo que septiembre llegará y el año que viene. La última vez, en la que le vi, el vino solo, cuando ya había dado por pérdida su visita a la isla. Y como siempre, vino a las ocho y punto, pidio paella para dos y vino, pero ni bebía, ni comía mucho.
             Quería hablar con el, pero no podía. Nunca me atrevería romper las reglas del oficio.
             Y no tuve que hacerlo. La última noche de su visita, el se quedo hasta la hora de cerrar. Cuando ya no quedaba nadie más salvo nosotros - los que preparábamos la sala para la mañana siguiente - vino hacia mí. Entonces caí en cuenta de los años que le pesaban sobre los hombros. Parecía
mayor, mayor y cansado.
- La recuerdo. Siempre ha sido muy buena con nosotros.
- ¿Su amiga no viene este año? – sonreí yo. Uno se siente bien de ser visto, no como una parte más del interior.
- Mi esposa. Nos conocimos aquí mismo, más de cincuenta años atrás y solíamos venir a celebrarlo. – Sus ojos miraban, pero no veían nada. Mi corazón se escogió de ver su sonrisa triste y llena de pena. – Si pudiera verla entonces… Era bella como una princesa. Volvía los hombres locos solamente con su sonrisa.
             No pude evitar el terrible sentido de lo que me iba a responder, pero le pregunte:
- Su esposa… Está bien, ¿no?
- Murió en el invierno. Su precioso corazón no pudo soportar más el paso de los años.
            Se me llenaron los ojos de lágrimas por el hombre que llevaba su luto como una medalla y por la mujer, a la que no conocía pero era digna para su amor.
- Mi pésame – le dije.
- Gracias, hija. Ella ya está bien en el cielo. Y a mí me queda acostumbrarme. Vine y este año, porque se lo había prometido. Intente imaginar que todo era como antes pero… no vino…
            Cogió su abrigo. Tenía los hombros caídos y su voz se cortaba de las lágrimas
– No vino…
            Le tendí mi mano sin pensarlo, quería consolarle, pero el suspiro un ¨ ¡Adiós!¨y salió. Le seguí con la mirada, hasta perderle de vista.
            Pasados los años, cerraron el restaurante. Ahora en su sitio hay una discoteca, un sitio ruidoso y cutre. Pero todavía me gusta pasar por allí para recordar este amor tan profundo, que estoy segura, ni siquiera la muerte ha podido destruir.